В 1941 година, манифест на име "Гейбун шидо йоко" – "Проект за ръководство на изкуствата и културата" – е издаден от манджурското правителство и бързо е преиздаден в списания. В японски окупирана Манджурия, изкуството е очаквано да промотира националистически идеали или дори пропаганда. Често това означава, че авторите черпят вдъхновение от идеи и стилове на основния японски континент. Публикации като "Гейбун шидо йоко" правят авторите там съзнателни за своето местоположение в отдалечен ъгъл на империята.

Както отбелязва Джошуа Лий Соломон, много от тези автори са били колониални заселници в "позиции на икономическо, културно и политическо привилегирование". В творбите им се открива пренебрегната перспектива, която прекъсва "голямата историческа нарратива", която просто възхвалява японската колонизация на североизточен Китай. Такалги Кьозо е един от тези писатели. Роден през 1903 година в северна Япония, Такалги се премества в Манджурия в края на 1928 година с надеждата да подобри своето финансово състояние. За почти две десетилетия той работи и пише там, като се завръща едва след поражението на Япония през Втората световна война.

Скоро след публикуването на "Гейбун шидо йоко", Такалги отбелязва десетата годишнина от японското завоевание с поема, в която изразява своите чувства към Япония и Манджурия. Според Соломон, "буржоазните японски писатели в Манджурия като Такалги, често се възприемали като заемащи малцинствена позиция в литературното и политическото поле". Фокусирайки се върху разказа "Фуджин" или "Прах във ветровете", той твърди, че Такалги е загрижен за противоречието между чувството за маргинализация на японските автори в Манджурия и тяхната относителна доминация над континенталните си съседи от други етнически групи.

"Фуджин", публикуван във водещото манджурско списание "Сакубун" през 1940 година, черпи елементи от живота на Такалги в портретирането на главния герой, Саруатари Хейсукe, лекар, живеещ в задната уличка на Манджурия с неговата съпруга на общо основание и две непослушни деца. Както много от творбите на Такалги, разказът може да бъде класифициран като "литература на мястото" – жанр, който понякога се описва като "прикрепен към земята" или "миришещ на земята".

Соломон отбелязва, че "Фуджин", подобно на много от произведенията на Такалги, е загрижен за темата за "мястото" или "канкьо", което означава среда. Заглавието на разказа "Прах във ветровете" предизвиква образа на жълтите пясъци, които произлизат от континента и се носят на вятъра до японския архипелаг. Съобщенията за този прах в другите кратки разкази и поеми на Такалги за Манджурия предават впечатлението за "пустинен континентален пустош, населяван с различни герои, които са обвити и бити от природни сили".

Въпреки това, образът на праха във вятъра не е просто трик за обозначаване на географско местоположение или създаване на потискаща атмосфера. Основната сила на образа е намекът за безсилието на индивида пред големите исторически, политически и икономически сили, както и пред "духа" на мястото. В краткия разказ средата в Манджурия изглежда деградира живота на своите обитатели, ефект, който Такалги постига чрез "често буквално дехуманизиране на японските си протагонисти".

Един пример за такова изображение е описанието на съпругата на Саруатари – Кику, която е предложена да бъде с корейски произход и е описана като "бяла свиня" заради мързела и обикновения си вид. Текстовете съдържат расистки изображения на китайски, корейски и манчжурски колониални субекти, както и "постоянно мълчаливо признание на неравенствата" в Манджурия. Соломон отбелязва, че творчеството на Такалги не съдържа централна идеология, освен темата за "подчинение както на средата, така и на бащинските фигури в неговата биография".

Заемайки малка роля в "сложната матрица на властта" в японска Манджурия, Такалги е заемал "гранично пространство между метрополията и субалтерната". В неговите колониални разкази японските протагонисти не са изобразени като герои, а като жертви. Писането на Такалги е по този начин, заключава Соломон, "безкрайно по-сложно и извито от простите праволинейни истории, предавани чрез държавни пропагандни машини".